Албания Quickie

Албания - държавата със страховитите пътища, казаха ни. Мястото, където трябва да спираш на зелено, казаха ни. Там, където шофьорите са откачени, казаха ни... И все пак, казаха ни го западно-европейци. Нито един от тях не беше се учил да кара кола в София.

Пътят от Монте де Негро до Яла (като Яла ми тука, плаж), Албания отне точно 8 часа и 10 до 30 минути. Решението да отидем в Яла беше взето една жежка и влажна вечер в Сараево, където трима пътуващи, един от Унгария, един от Италия, и един от Испания, живеещи заедно в Амстердам, ни разказаха за Хипи Къмпинга в Яла, Албания, където "трябва да отидете". И ние отидохме.

Още с влизането в Албания ни посрещна нещо почти родно - Цигани. С главно Ц, защото тези цигани бяха наистина най-циганите цигани от всички цигани. От този момент нататък вече не смятам, че за българските цигани няма надежда. Нашите, родните, са цивилизовани, вървят нагоре и се развиват, учат се да живеят нормално и дори го желаят. В Албания на 300м от границата по средата на пътя трима души бутаха инвалидна количка с чорлав чичо, който спокойно и много засмяно ни даде знак с ръка да не се притесняваме. По средата на международния път. От там нататък не стана по-добре.

Това не помогна за общото ми усещане, че ако спрем за малко в Албания ще ни откраднат за органи. Карахме нон-стоп, минавахме градове и села, пътувахме по магистрали с 2.5 ленти и тесни пътища, все в очакване да стигнем до всеизвестните "ужаси" по пътя. Но така и не стигнахме.

Да, на места междуградските пътища минават през градовете. И има паркирани коли директно на тях. Да, понякога е по-тясно. Но основно пътят е широк, не твърде натоварен, има често по 4 ленти... Асфалтът не е ремонтиран хиляди пъти, почти няма дупки. Всичко си е супер, по българските стандарти. Дори можеш да не намаляваш много в градовете, ако си шофирал в София и знаеш на колко милиметра можеш да минеш от ляво. Албания всъщност никак не е толкова зле, дори да се налага да заобикаляш кози и крави от време навреме.



След 8 часа, в 16:30 (горе долу), акостирахме на Хипи камп-а, или Хапи кампа, както е официалното име. Там ни посрещнаха с условията - 8 евро на вечер, 10 евро със закуска, 12 евро закуска вечеря, 14 евро закуска обяд вечеря. Взехме две закуски и една вечеря и веднага се пльоснахме на плажа. Водата беше небесно синя, камъните по брега - във всички цветове на дъгата.

После дойде вечерята. Майко. Мале. Една пържола, четвърт домат, пържени картофи, плочка сиренце. Колкото искаш бял хляб. И въпреки това, най-вкусната комбинация от тези продукти, която съм ял. Пържолата беше правена на огън, имаше вкус на дървета. Хляба беше свеж и пухкав, но въпреки това плътен и адски вкусен. Сиренето беше меко и съвсем леко солено.

Веднага си купихме останалите вечери и обеди. И не съжалихме. За две евро се наяждахме повече, от колкото за цялото пътуване до сега. Храната беше страхотна, домашно приготвена, все едно наистина група хипита просто готви за своите приятели. Никой не проверява кой си и колко чинии си си взел - просто отиваш до кухнята и взимаш, каквото ти трябва. И после ядеш, все едно си в четвърти клас на летен лагер след цял ден игра.

Така минаха двата ни дни в Яла - плаж, скокове от скалите и най-вкусните яденета от много време насам. Хората изглеждаха много добродушни, много гостоприемни. Чужденците бяха много малко, все още не бяха успяли да развратят това място, където имаше основно семейства с деца и младежи, всички в палатки, доволни и непретенциозни. Както никога вече няма да бъде на Българското черноморие. Защото не остана къде.

Тук за пръв път ни валя, докато бяхме в палатката. Тук събирахме розови камъни (за Кими), кръгли камъни (за Данчо), камъни с формата на конски зъби, камъни с чертички, прозрачни камъни... Тук плюскахме и пихме кафе. Тук пихме албанска бира и просто Туборг. Тук преследвахме квачка с тринадесет пиленца. Тук искахме да заколим петела, който живее на 20 метра от палатката ни. Тук вечеряхме под фенерче "мексиканско пиле с ориз", приготвено на газ, защото нямаше ток. Тук бяхме щастливи...

И така, драги приятели, Албания - красива, непопулярна, добродушна и понякога страшна. И тук бяхме.

С много любов и вече с камъни в джобовете,
Асен и Сияна

Монте негро Кибик

Монтенегро значи Черна Гора, Черна Гора значи Черна планина. Ивъх логиката.

Първата ни вечер пристигнахме в "хотела" в 22:00 след три граници, шест часа, две кафета и пет сандвича път. Драмата беше, че в хостела, в който трябваше да останем, когато решихме да си тръгнем по-рано от Крка, нямаше вече свободни легла. И единствено малшанса ни спаси, като си открихме стая в "Стаи Баничевич" за 25 евро на вечер за двама. Това беше първата стая, в която оставахме само двамата от началото на пътуването до сега. Чувствахме се като кралско семейство.

Самите "Стаи Баничевич" бяха точно това - 4 стаи в къщата на едно страхотно семейство на около 40-45 в град Рише, близо до границата с Хърватска. Хората бяха много гостоприемни, посрещнаха ни със сок, кафе и "Монтенегро Уиски". Възползвахме се само от сока, колкото и да съжалявах за изпуснатата възможност с уискито впоследствие.

Спахме като заклани, на отворен прозорец с гледка към морето (както на всички е известно, на гледка към морето се спи по-добре). Сутринта се събудихме рано рано, подарихме една кутийка Рообари на семейството за да им покажем, че са много готини, и отпрашихме към Сити Бийч Хостел в град Люта. Беше много люто там, въпреки че името на хостела напомня името на локация за концерт на Планета. Самият хостел беше просторна къща на 50 метра от плажа, с около 6 метра гледка към морето от широка тераса на втория етаж.

Кибичихме цял ден в хостела, на плаж, в хостела, на плаж, спагети, макарони и отново плаж. Цял ден почивка и лежане на надуваеми дюшеци в морето. Вечерта си легнахме рано, от една страна още неотпочинали от дългия път предишния ден, от друга свикнали на режима на средностатистически френски семейства къмпингари с 2-3 деца. Това не беше брилянтно решение, защото точно този ден в хостела се изсипа половин самолет италианци (пътуваха с коли, самолета е мерна единица за количество). В хостела има място за 27 човека. В двора на палатки очевидно имаше място за още, защото общо бяха спали 45 човека. Когато се събудих, на диванчетата в двата хола имаше по двама души.

Да спиш в легло струва 10 евро. Да спиш на диван персон и една трета с най-добрия си приятел (предполагам) струва 8 евро. Това, дами и господа, се нарича оферта.

Вторият ден дойде и Асен и Сияна комбинираха кибиченето на плажа с вечер в Котор, град като Дубровник, но без тълпите хора и със стени с по-добро съотношение цена/качество (цената е 3 евро, не се възползвахме). Там отново кибичихме, обикаляхме хубавия средновековен град с каменни улици и старинни сгради, полупразен, с ограничен брой туристи и неограничен брой котки, седяхме на стълби и си говорихме в спортния клуб, където бирата беше евтина и клиантелата - местна.

Връхната точка на деня беше, когато седнахме да ядем пакетни менюта за вечера, 10 и 11 евро съответно. С бюджет от 24.70 евро ние мислихме, че състоянието ни е повече от достатъчно за подобно пиршество. Докато не дойде заветният въпрос, "Нещо за пиене?", и Асен отговори "Вода", надявайки се на чешмяна, но мислейки, че дори за минерална ще има пари. Уви, драги читатели, цената на една вода в Котор, Черна Гора, е 4 евро, 40% от стойността на супа, салата и вегетарианско ризото. Защото защо не.

Донесоха и хляб. Той се оказа едно евро.

И така двамата със Сияна се озовахме в ситуация, в която притежавахме точно 24.70 евро, имахме сметка в ресторанта от 26 евро и се нуждаехме от 1.40 евро за автобусчето обратно до Сити бича.

Разработеният план включваше два етапа. Първият беше да се оправим някак си със сервитьора, който много игриво и добродушно си играеше с бебетата на минаващите потенциални клиенти, но поради някаква причина ни се струваше, че също така игриво може да ги нареже за луканка. Втората част от плана беше да изпросим от някого 1.40 евро за автобуса. Звучеше като стабилен план.

Когато сметката дойде решаващ се оказа хляба. Повиках сервитьора и казах, че не сме го поръчали. Той започна да се кара, че в менюто не пишело хляб и трябвало да знаем. Аз казах хубаво, но това са всичките ни пари. Изглеждаше, сякаш му причерня, и тръгна да се кара, но аз отново повторих, че нямаме повече пари. Той попита колко имаме, и като разбра, че не ни стигат толкова малко, каза ок и бързо бързо се ометохме от там.

Част 1 завършена успешно.

Част 2 се оказа по-сложна. Първо, за да отложим мизерстването малко, решихме да намерим спирката на автобуса, като по пътя много внимателно оглеждахме земята, случайно ако някой е изпуснал 2 евро. Уви, никой не беше.

После пристъпихме към осмислянето на самото просене. Ще попитаме просто някого? Или ще напишем на екрана на компютъра, че ни трябва 1.40 евро, защото сме си поръчали твърде скъпа вода в ресторанта?

Спряхме се на първия вариант, въпреки че аз настоявах много, че с компютъра няма да изглеждаме като чак такива просяци. Но тук се сблъскахме с непреодолимата психологическа бариера, която явно съпътства момента, в който трябва да помолиш непознат човек за пари. Обикаляхме, оглеждахме се, опитвахме се да съставяме профили на минувачите, кой би дал пари, репетирхаме, чудехме се, но така и не успявахме да си изберем някой. Или си избирахме, и просто се смразявахме и не правехме нищо.

Докато най-накрая Сияна не стана СуперСияна, запъти се към група млади французи и ги попита за 1.40 евро. Обяснението ни, което включваше откъси за ресторант, скъпа вода, очаквания за 2 евро и реалност от 4 евро и още купища странности хич не им стана ясно. Но най-накрая от някъде се появиха 1.40 евро, въпреки неудовлетвирителното обяснение. За автобуса. И ние умряхме от кеф. От първия път!

Веднага отидохме към гарата (не веднага де, Сияна ги разпрегръща) и още по пътя мина някакъв автобус, от където ни викна чичко да се качим. Качихме се. 1.40 евро беше достатъчно (Сияна ги изсипа в ръката му и той не възрази).

И така, прибрахме се в сити бича, разказахме на някакви хора за случката, а те казаха, че всички просяци казват, че не им стигат пари за автобуса. Oh well...

Това беше Монте негро, кибичене, кибичене, обиколки, дюшеци, скъпа вода и просене. Родители, знайте, не е ваша вината, че децата ви станаха просяци.

С много любов,
Ваши Гаврошчета

Мостар, Дубровник, Крка

Този пост бе написан в Монтенегро, но поради хронична липса на интернет се публикува чак днес. Тъжно, тъжно, сълзи.

И така, тръгнахме от Сараево по магистрала, за наше щастие, за да слезем от магистралата едва 6км по-късно и 2 евро по-бедни. От там започна дългият път през Босна и Хърватска и тежката борба с глада на Сияна.

Мостар

Само час и малко стигнахме и първата си спирка - Мостар - град, който напълно отговаря на името си и е известен основно с един мост. Готин мост е де, висок и на 400-500 години, минимум. Също така в Мостар има клуб на скачащи от моста. Не можеш да скочищ от моста, ако не си част от клуба.

За да си оправя настроението от факта, че не мога да скоча от моста, започнах да скачам от една скала под моста. Водата беше студена но пак беше страхотно, защото жегата беше нереална. Сияна оправи нейния проблем с прегравянето като се набута под един водопад, пред неодобряващия поглед на една бабичка. После скочи и в реката, по гащи, заедно с една италианка. Такива ми ти работи.

Към 2 часа рекохме БРЪМ БРЪМ нататък и продължихме към Хърватска. Първоначалният план беше да отидем в Крка веднага, защото, нали, има водопади, и там може да се плува, нали. Кой се кефи повече от това да плува под водопади от нас? Ще се върна на този въпрос малко по-късно, отговора не е толкова очевиден.

Къмпинзи, майна

Решихме, че ще стигнем в Крка твърде късно и веднага след границата решихме да тръгнем към Дубровник, чак след това да се върнем до Крка. БРЪМ БРЪМ карахме по страхотния панорамен път до къмпинг Под Маслином (има маслини), спряхме в къмпинга, после БРЪМ БРЪМ обратно се върнахме по страхотния панорамен път до къмпинг Трстено, защото под Маслиномите вече имаше много хорица. И останахме в Трстено два дни, къпейки се, скачайки от кея, възползвайки се от новото ГоПро и въргаляйки се на надуваемите дюшеци. Бахти кефа.

Дубровник

На втория ден станахме рано рано, което не беше много трудно, имайки предвид непобедимата 40 градусова жега през нощта. Опитахме се да си хванем рейсчето за Дубровник, решихме че никога няма да дойде и се опитахме да хванем стоп. Минаващите шофьори не бяха доволни, че се опитваме да хванем стоп от автобусна спирка, може би им е намирисало на мизерия (не разбирам защо). После рейсчето все пак дойде, оказа се че сме станали прекалеееено рано. И БРЪМ БРЪМ отидохме в Дубровник, платихме 25 евро за да ходим по стените, които са еднопосочни, защото, сърпрайз сърпрайз ИМАШЕ ХИЛЯДИ ХОРА. ЛЕЛЕ КОЛКО ХИЛЯДИ ХОРА ИМАШЕ. Дубровник е град, в който живеят основно хиляди хора, които са туристи. Естествено поснимахме се, не успяхме да седнем на Железния трон, но те много хора ги обезглавиха без да седнат там, така че не се чувствахме ощетени.

После си хванахме рейсчето на обратно, и под хванахме имам предвид чакахме 30 мин на жега, после отидохме в едно ресторантче до спирката, поръчахме си сок, нямаше сок, поръчахме си друг вид сок, пак нямаше сок, поръчахме си вода и пихме вода. И час по-късно дойде рейсчето.

Крка

Събрахме си чукарите и БРЪМ БРЪМ към Крка, 4 часа по-късно акостирахме на къмпинг Крка, където сърпрайз сърпрайз ИМАШЕ МНОГО ХОРА. Но не хиляди, само стотици. Импрувмънт, помислихме си. Не.

Сутрин стана, БРЪМ БРЪМ Асен и Сияна отидоха на водопадите. Там отново обедняхме с 25 евро, но пък водопадите бяха много красиви и можехме да се къпем в тях. Освен че... познахте, ИМАШЕ ХИЛЯДИ ХОРА, СТОТИЦИ МИЛИОНИ ХИЛЯДИ ХОРА. Помните ли като ви питах кой обича да плува във водопади повече от Асен и Сияна??? ОКАЗА СЕ ЧЕ ЦЕЛИЯ СВЯТ ОБИЧА ДА ПЛУВА ПОД ВОДОПАДИ! Беше претъпкано, и всички бяха дали по 12 евро. Едно от нещата за Хърватска, които трябва да знаете, е че там избиват риба. Всеки ден, активно, се избиват хиляди риби. Просто избиват рибата.

БРЪМ БРЪМ обратно, отново през Дубровник, отново покрай къмпинг Трстено (спряхме за смокини, беше рисково), отново по същия път и в 22:00 се озовахме в Черна Гора. Тук няма толкова много хора. Има плаж. Не избиват риба... за сега.

Толкова от нас, три дни БРЪМ БРЪМ, три дни хора и много избита риба, много пари по-малко, отново щастливи.

Аз лично скачах от кея с голям кеф.

Сараево

                                      

След 7 часово каране по международен път тип София - хижа Алеко, най-накрая пристигнахме в града с най-откачени улици на Балканския полуостров (преди Албания, там, казват, била друга планета). След продължило 20 мин объркване, включващо влизане в насрещното движение на основна пътна артерия, ловене на интернет и търсене на нормално място за паркиране, ние най-накрая паркирахме до едно гробище и открихме хостела си. Жената там ни даде 2 легла в стая за 6 човека на същата цена като стаята за 14, защото имахме кола и, по нейни думи, ще я разбият и ще ни откраднат всичко. Най-накрая се спряхме в нещо като селска къща на един от китните (и супер стръмни майка им) хълмове на Сараево на има няма 5 минути от центъра.

Градът се оказа малък, спретнат, красив и с атмосфера, която толкова ни изкефи че си доплатихме за още една нощувка.

Може би повратния момент дойде, когато влязохме в мемориалния музей по случай 20 години от избиването на хора в Сребреница. Вътре даваха два филма, и двата за войната, единия за Сребреница, другия за обсадата на Сараево през 90-те.

Тогава осъзнахме защо дядото, който ни настани, така ни благодареше, за дето останахме още една вечер. И защо повечето хора над 40 изглеждаха винаги уплашени. И защо младите бяха толкова откачени. Защо хората карат като луди. Започнахме да забелязваме дупките по стените като нещо повече от нормална ерозия от времето.

Ако съществува такова нещо като енергия, то в Сараево се смесват няколко такива неща. От една страна е енергията на стария град, малките улици, видели тълпи още много преди освобождението от Турция, джамиите и църквите една до друга, спокойният живот в полите на планината в забравения от бога център на Балканския полуостров. От друга страна е енергията на старите, тези, които все още помнят от къде са дупките по стените, защо има толкова много разрушени сгради. Тяхната енергия е неспокойна, въпреки привидната нормалност те сякаш не могат да се примирят, че всичко онова е минало, че е било за нищо, цялата смърт, унищожение, болка... После идват младите, които като всички млади са малко или много луди, всички търсещи да намерят себе си.

И всичкото това се примесва с постоянния поток туристи, тяхната "ебал съм ви всички на ваканция съм" нагласа, погледите им, търсещи забавление и сувенири във всичко. Може би много от тях се опитват да разберат за войната, може би съчувстват, както ние се опитваме да съчувстваме, но ваканцията е ваканция, ние не сме тук на хуманитарна мисия все пак, нали?

В Париж на тази нагласа отговарят с презрение и грубо отношение. В Турция просто се усмихват и се опитват да ти продадат разни боклуци. Тук хората искрено искат да ти хареса. Като онзи сервитьор/собственик на ресторант в една от малките тесни улички на Сараево, който усети, че нямаме пари за повече от две чинии със спагети и 1 ябълков сок, и затова първо ни донесе втора чаша, "за да си го разделите", а после и кана с чешмяна вода. Нищо, че заемахме една от само четири маси, където можеха да седнат петима англичани и да си поръчат поне за три пъти повече пари. Или като онзи дядо, който ни благодари, за дето оставаме още една вечер за 10 евро.

Естествено, на следващия ден ни посмина тегавината и ядохме сладолед, пихме босненско кафе с баклава, пробвахме тукашната втора употреба (страшна е), правихме си селфита и брахме срам, говорихме си дълго на една от улиците с дупки по стените, снимахме се, разхождахме се... И всичко отново се промени, дупките по стените не бяха вече толкова страшни, хората не изглеждаха вече тъжни, шофьорите не караха като луди, Градът е пълен с живот, с младост, хора навсякъде, хора като навсякъде, обичащи, живеещи, безгрижни или угрижени, внуци и дядовци, майки и бащи, влюбени. Туристите станаха добронамерени, дори ядосаните сервитьорки просто имаха лош ден.

Сияна каза, че от малките улички енергията се събира по-нагъсто и затова ни е толкова хубаво, Не знам дали въобще има енергия, или всичко е до нашите чувства в даден момент. Тази година се навършват 20 години от ужасите в Сребреница, може би затова изложбата ни подейства толкова много. Може би още бяхме уморени от пътуването. Мисля, че истината е някъде по средата. Миналото все още е тук, но слънцето грее толкова хубаво, и лекият дъжд разхлажда така приятно, че то малко по малко губи грубите си ръбове и тъмните си цветове. И остава на заден план, както дупките по стените, за да се слее със спокойното ежедневие на този малък балкански град в полите на планината.

Това е Сараево, прекрасен град с тъмно минало, с тълпи туристи и тълпи нормални хора, с тесни улици и много слънце, с джамии, синагоги и църкви, с рядко кафе и променливо качество на сладоледа, но с много хубави спомени. Със Сияна си говорихме, че трябва да минат поне още 15 години, за да зараснат белезите, но може би сме прекaалено големи песимисти. Може би вече са зараснали.

Каквото и да си говорим, този град си струва да се посети. Ние тук бяхме щастливи.

С много поздрави, Сияна и Асен.