Първата ни вечер пристигнахме в "хотела" в 22:00 след три граници, шест часа, две кафета и пет сандвича път. Драмата беше, че в хостела, в който трябваше да останем, когато решихме да си тръгнем по-рано от Крка, нямаше вече свободни легла. И единствено малшанса ни спаси, като си открихме стая в "Стаи Баничевич" за 25 евро на вечер за двама. Това беше първата стая, в която оставахме само двамата от началото на пътуването до сега. Чувствахме се като кралско семейство.
Самите "Стаи Баничевич" бяха точно това - 4 стаи в къщата на едно страхотно семейство на около 40-45 в град Рише, близо до границата с Хърватска. Хората бяха много гостоприемни, посрещнаха ни със сок, кафе и "Монтенегро Уиски". Възползвахме се само от сока, колкото и да съжалявах за изпуснатата възможност с уискито впоследствие.
Кибичихме цял ден в хостела, на плаж, в хостела, на плаж, спагети, макарони и отново плаж. Цял ден почивка и лежане на надуваеми дюшеци в морето. Вечерта си легнахме рано, от една страна още неотпочинали от дългия път предишния ден, от друга свикнали на режима на средностатистически френски семейства къмпингари с 2-3 деца. Това не беше брилянтно решение, защото точно този ден в хостела се изсипа половин самолет италианци (пътуваха с коли, самолета е мерна единица за количество). В хостела има място за 27 човека. В двора на палатки очевидно имаше място за още, защото общо бяха спали 45 човека. Когато се събудих, на диванчетата в двата хола имаше по двама души.
Да спиш в легло струва 10 евро. Да спиш на диван персон и една трета с най-добрия си приятел (предполагам) струва 8 евро. Това, дами и господа, се нарича оферта.
Вторият ден дойде и Асен и Сияна комбинираха кибиченето на плажа с вечер в Котор, град като Дубровник, но без тълпите хора и със стени с по-добро съотношение цена/качество (цената е 3 евро, не се възползвахме). Там отново кибичихме, обикаляхме хубавия средновековен град с каменни улици и старинни сгради, полупразен, с ограничен брой туристи и неограничен брой котки, седяхме на стълби и си говорихме в спортния клуб, където бирата беше евтина и клиантелата - местна.
Връхната точка на деня беше, когато седнахме да ядем пакетни менюта за вечера, 10 и 11 евро съответно. С бюджет от 24.70 евро ние мислихме, че състоянието ни е повече от достатъчно за подобно пиршество. Докато не дойде заветният въпрос, "Нещо за пиене?", и Асен отговори "Вода", надявайки се на чешмяна, но мислейки, че дори за минерална ще има пари. Уви, драги читатели, цената на една вода в Котор, Черна Гора, е 4 евро, 40% от стойността на супа, салата и вегетарианско ризото. Защото защо не.
Донесоха и хляб. Той се оказа едно евро.
И така двамата със Сияна се озовахме в ситуация, в която притежавахме точно 24.70 евро, имахме сметка в ресторанта от 26 евро и се нуждаехме от 1.40 евро за автобусчето обратно до Сити бича.
Разработеният план включваше два етапа. Първият беше да се оправим някак си със сервитьора, който много игриво и добродушно си играеше с бебетата на минаващите потенциални клиенти, но поради някаква причина ни се струваше, че също така игриво може да ги нареже за луканка. Втората част от плана беше да изпросим от някого 1.40 евро за автобуса. Звучеше като стабилен план.
Когато сметката дойде решаващ се оказа хляба. Повиках сервитьора и казах, че не сме го поръчали. Той започна да се кара, че в менюто не пишело хляб и трябвало да знаем. Аз казах хубаво, но това са всичките ни пари. Изглеждаше, сякаш му причерня, и тръгна да се кара, но аз отново повторих, че нямаме повече пари. Той попита колко имаме, и като разбра, че не ни стигат толкова малко, каза ок и бързо бързо се ометохме от там.
Част 1 завършена успешно.
Част 2 се оказа по-сложна. Първо, за да отложим мизерстването малко, решихме да намерим спирката на автобуса, като по пътя много внимателно оглеждахме земята, случайно ако някой е изпуснал 2 евро. Уви, никой не беше.
После пристъпихме към осмислянето на самото просене. Ще попитаме просто някого? Или ще напишем на екрана на компютъра, че ни трябва 1.40 евро, защото сме си поръчали твърде скъпа вода в ресторанта?
Спряхме се на първия вариант, въпреки че аз настоявах много, че с компютъра няма да изглеждаме като чак такива просяци. Но тук се сблъскахме с непреодолимата психологическа бариера, която явно съпътства момента, в който трябва да помолиш непознат човек за пари. Обикаляхме, оглеждахме се, опитвахме се да съставяме профили на минувачите, кой би дал пари, репетирхаме, чудехме се, но така и не успявахме да си изберем някой. Или си избирахме, и просто се смразявахме и не правехме нищо.
Докато най-накрая Сияна не стана СуперСияна, запъти се към група млади французи и ги попита за 1.40 евро. Обяснението ни, което включваше откъси за ресторант, скъпа вода, очаквания за 2 евро и реалност от 4 евро и още купища странности хич не им стана ясно. Но най-накрая от някъде се появиха 1.40 евро, въпреки неудовлетвирителното обяснение. За автобуса. И ние умряхме от кеф. От първия път!
Веднага отидохме към гарата (не веднага де, Сияна ги разпрегръща) и още по пътя мина някакъв автобус, от където ни викна чичко да се качим. Качихме се. 1.40 евро беше достатъчно (Сияна ги изсипа в ръката му и той не възрази).
И така, прибрахме се в сити бича, разказахме на някакви хора за случката, а те казаха, че всички просяци казват, че не им стигат пари за автобуса. Oh well...
Това беше Монте негро, кибичене, кибичене, обиколки, дюшеци, скъпа вода и просене. Родители, знайте, не е ваша вината, че децата ви станаха просяци.
С много любов,
Ваши Гаврошчета
