Пътят от Монте де Негро до Яла (като Яла ми тука, плаж), Албания отне точно 8 часа и 10 до 30 минути. Решението да отидем в Яла беше взето една жежка и влажна вечер в Сараево, където трима пътуващи, един от Унгария, един от Италия, и един от Испания, живеещи заедно в Амстердам, ни разказаха за Хипи Къмпинга в Яла, Албания, където "трябва да отидете". И ние отидохме.
Още с влизането в Албания ни посрещна нещо почти родно - Цигани. С главно Ц, защото тези цигани бяха наистина най-циганите цигани от всички цигани. От този момент нататък вече не смятам, че за българските цигани няма надежда. Нашите, родните, са цивилизовани, вървят нагоре и се развиват, учат се да живеят нормално и дори го желаят. В Албания на 300м от границата по средата на пътя трима души бутаха инвалидна количка с чорлав чичо, който спокойно и много засмяно ни даде знак с ръка да не се притесняваме. По средата на международния път. От там нататък не стана по-добре.
Това не помогна за общото ми усещане, че ако спрем за малко в Албания ще ни откраднат за органи. Карахме нон-стоп, минавахме градове и села, пътувахме по магистрали с 2.5 ленти и тесни пътища, все в очакване да стигнем до всеизвестните "ужаси" по пътя. Но така и не стигнахме.
Да, на места междуградските пътища минават през градовете. И има паркирани коли директно на тях. Да, понякога е по-тясно. Но основно пътят е широк, не твърде натоварен, има често по 4 ленти... Асфалтът не е ремонтиран хиляди пъти, почти няма дупки. Всичко си е супер, по българските стандарти. Дори можеш да не намаляваш много в градовете, ако си шофирал в София и знаеш на колко милиметра можеш да минеш от ляво. Албания всъщност никак не е толкова зле, дори да се налага да заобикаляш кози и крави от време навреме.
След 8 часа, в 16:30 (горе долу), акостирахме на Хипи камп-а, или Хапи кампа, както е официалното име. Там ни посрещнаха с условията - 8 евро на вечер, 10 евро със закуска, 12 евро закуска вечеря, 14 евро закуска обяд вечеря. Взехме две закуски и една вечеря и веднага се пльоснахме на плажа. Водата беше небесно синя, камъните по брега - във всички цветове на дъгата.
После дойде вечерята. Майко. Мале. Една пържола, четвърт домат, пържени картофи, плочка сиренце. Колкото искаш бял хляб. И въпреки това, най-вкусната комбинация от тези продукти, която съм ял. Пържолата беше правена на огън, имаше вкус на дървета. Хляба беше свеж и пухкав, но въпреки това плътен и адски вкусен. Сиренето беше меко и съвсем леко солено.
Веднага си купихме останалите вечери и обеди. И не съжалихме. За две евро се наяждахме повече, от колкото за цялото пътуване до сега. Храната беше страхотна, домашно приготвена, все едно наистина група хипита просто готви за своите приятели. Никой не проверява кой си и колко чинии си си взел - просто отиваш до кухнята и взимаш, каквото ти трябва. И после ядеш, все едно си в четвърти клас на летен лагер след цял ден игра.
Така минаха двата ни дни в Яла - плаж, скокове от скалите и най-вкусните яденета от много време насам. Хората изглеждаха много добродушни, много гостоприемни. Чужденците бяха много малко, все още не бяха успяли да развратят това място, където имаше основно семейства с деца и младежи, всички в палатки, доволни и непретенциозни. Както никога вече няма да бъде на Българското черноморие. Защото не остана къде.
Тук за пръв път ни валя, докато бяхме в палатката. Тук събирахме розови камъни (за Кими), кръгли камъни (за Данчо), камъни с формата на конски зъби, камъни с чертички, прозрачни камъни... Тук плюскахме и пихме кафе. Тук пихме албанска бира и просто Туборг. Тук преследвахме квачка с тринадесет пиленца. Тук искахме да заколим петела, който живее на 20 метра от палатката ни. Тук вечеряхме под фенерче "мексиканско пиле с ориз", приготвено на газ, защото нямаше ток. Тук бяхме щастливи...
И така, драги приятели, Албания - красива, непопулярна, добродушна и понякога страшна. И тук бяхме.
С много любов и вече с камъни в джобовете,
Асен и Сияна
