След 7 часово каране по международен път тип София - хижа Алеко, най-накрая пристигнахме в града с най-откачени улици на Балканския полуостров (преди Албания, там, казват, била друга планета). След продължило 20 мин объркване, включващо влизане в насрещното движение на основна пътна артерия, ловене на интернет и търсене на нормално място за паркиране, ние най-накрая паркирахме до едно гробище и открихме хостела си. Жената там ни даде 2 легла в стая за 6 човека на същата цена като стаята за 14, защото имахме кола и, по нейни думи, ще я разбият и ще ни откраднат всичко. Най-накрая се спряхме в нещо като селска къща на един от китните (и супер стръмни майка им) хълмове на Сараево на има няма 5 минути от центъра.
Може би повратния момент дойде, когато влязохме в мемориалния музей по случай 20 години от избиването на хора в Сребреница. Вътре даваха два филма, и двата за войната, единия за Сребреница, другия за обсадата на Сараево през 90-те.
Ако съществува такова нещо като енергия, то в Сараево се смесват няколко такива неща. От една страна е енергията на стария град, малките улици, видели тълпи още много преди освобождението от Турция, джамиите и църквите една до друга, спокойният живот в полите на планината в забравения от бога център на Балканския полуостров. От друга страна е енергията на старите, тези, които все още помнят от къде са дупките по стените, защо има толкова много разрушени сгради. Тяхната енергия е неспокойна, въпреки привидната нормалност те сякаш не могат да се примирят, че всичко онова е минало, че е било за нищо, цялата смърт, унищожение, болка... После идват младите, които като всички млади са малко или много луди, всички търсещи да намерят себе си.
И всичкото това се примесва с постоянния поток туристи, тяхната "ебал съм ви всички на ваканция съм" нагласа, погледите им, търсещи забавление и сувенири във всичко. Може би много от тях се опитват да разберат за войната, може би съчувстват, както ние се опитваме да съчувстваме, но ваканцията е ваканция, ние не сме тук на хуманитарна мисия все пак, нали?
В Париж на тази нагласа отговарят с презрение и грубо отношение. В Турция просто се усмихват и се опитват да ти продадат разни боклуци. Тук хората искрено искат да ти хареса. Като онзи сервитьор/собственик на ресторант в една от малките тесни улички на Сараево, който усети, че нямаме пари за повече от две чинии със спагети и 1 ябълков сок, и затова първо ни донесе втора чаша, "за да си го разделите", а после и кана с чешмяна вода. Нищо, че заемахме една от само четири маси, където можеха да седнат петима англичани и да си поръчат поне за три пъти повече пари. Или като онзи дядо, който ни благодари, за дето оставаме още една вечер за 10 евро.
Естествено, на следващия ден ни посмина тегавината и ядохме сладолед, пихме босненско кафе с баклава, пробвахме тукашната втора употреба (страшна е), правихме си селфита и брахме срам, говорихме си дълго на една от улиците с дупки по стените, снимахме се, разхождахме се... И всичко отново се промени, дупките по стените не бяха вече толкова страшни, хората не изглеждаха вече тъжни, шофьорите не караха като луди, Градът е пълен с живот, с младост, хора навсякъде, хора като навсякъде, обичащи, живеещи, безгрижни или угрижени, внуци и дядовци, майки и бащи, влюбени. Туристите станаха добронамерени, дори ядосаните сервитьорки просто имаха лош ден.
Сияна каза, че от малките улички енергията се събира по-нагъсто и затова ни е толкова хубаво, Не знам дали въобще има енергия, или всичко е до нашите чувства в даден момент. Тази година се навършват 20 години от ужасите в Сребреница, може би затова изложбата ни подейства толкова много. Може би още бяхме уморени от пътуването. Мисля, че истината е някъде по средата. Миналото все още е тук, но слънцето грее толкова хубаво, и лекият дъжд разхлажда така приятно, че то малко по малко губи грубите си ръбове и тъмните си цветове. И остава на заден план, както дупките по стените, за да се слее със спокойното ежедневие на този малък балкански град в полите на планината.
Това е Сараево, прекрасен град с тъмно минало, с тълпи туристи и тълпи нормални хора, с тесни улици и много слънце, с джамии, синагоги и църкви, с рядко кафе и променливо качество на сладоледа, но с много хубави спомени. Със Сияна си говорихме, че трябва да минат поне още 15 години, за да зараснат белезите, но може би сме прекaалено големи песимисти. Може би вече са зараснали.
Каквото и да си говорим, този град си струва да се посети. Ние тук бяхме щастливи.
С много поздрави, Сияна и Асен.
